Read Souvenirs by David Foenkinos Christian Kolb Online

souvenirs

Der junge Held dieses Romans lebt in einem Zustand "permanenter Unschlüssigkeit", als kurz hintereinander sein Großvater stirbt, seine Großmutter nicht nur ins Altenheim, sondern auch wieder in die Schule, sein Vater in Rente und seine Mutter nach Russland geht. Irgendetwas ist in seine Familie gefahren. Was bleibt ihm anderes übrig, als in den Tiefen der Pariser Nacht seiDer junge Held dieses Romans lebt in einem Zustand "permanenter Unschlüssigkeit", als kurz hintereinander sein Großvater stirbt, seine Großmutter nicht nur ins Altenheim, sondern auch wieder in die Schule, sein Vater in Rente und seine Mutter nach Russland geht. Irgendetwas ist in seine Familie gefahren. Was bleibt ihm anderes übrig, als in den Tiefen der Pariser Nacht seine ruhmreiche Zukunft als Schriftsteller hinter der Rezeption eines kleinen Hotels vorzubereiten? Wenn sich alles verändert, was bisher unverrückbar schien, braucht man schließlich etwas, was einem Halt gibt. Eine Frau zum Beispiel. Doch wo finden? Auf einer Beerdigung etwa? Wohl kaum. Am Ende kommt doch wieder alles anders....

Title : Souvenirs
Author :
Rating :
ISBN : 9783406639470
Format Type : Klappenbroschur
Number of Pages : 333 Pages
Status : Available For Download
Last checked : 21 Minutes ago!

Souvenirs Reviews

  • Nezabravka
    2019-02-15 00:14

    За един дъждовен ден се потопих в "Спомените " на Давид Фоенкинос и потънах в нея! Много ми хареса! Преминаваш през хиляди емоции,без никаква сладникавост,напротив-с много финес,чувствителност и тънко чувство за хумор. Книга за нещата от живота и за спомените ,в които можеш да се подслониш ,когато имаш нужда.

  • Кремена Михайлова
    2019-02-06 04:59

    Мое подзаглавие: Неоправдано големи надежди възлагаме на брака (и изобщо на отношенията между хората)Обожавам такива положения: завършвам една книга (руска), започвам следващата (френска) и поне първите 12 страници са силно сходни – като история, съдържание, не като стил. Едни и същи неща, независимо казани от различни автори. В някои случаи подобни сходства по-скоро не ми допадат. Но не и сега. Нещата са съвсем различно-еднакви. И не са само тези 12 страници. Последва еднаквост с по-предната ми книга (норвежка), а към края един момент си е направо близнак на ситуация от норвежката. Силно напомняне и за една корейска баба. Пак положително ентусиазиране за мен – заради възможността едни и същи неща да се разкажат по различни начини, заради преплитането и еднаквостта при автори/герои/реални хора, които се намират на километри/години едни от други. Тази еднаквост се нарича чисто и просто „нещата от живота“ – всичко в романа „Спомените“ сме го срещали в живота, в книги, във филми…В хода на повествованието приятни ми бяха кратките коментари на главния герой – „философски“ и психологически. Но не от онази баналната и досадна психология. А вплетени с най-типичното според мен за Фоенкинос (доколкото го опознах) – мекота и не-претенция. И точно по мой вкус – леки шегички тук-таме. Не прекомерно оригиналничене и насилен хумор, не сухота и прекалена тежест, а точно умереност във всичко. Силно удовлетворяващ (ме) финал „по давидовски“.Цялостно първата половина ми хареса малко повече от втората, май за себе си мога да разгранича романа грубо така: 1 за чувствата, 2 повече за историята (все пак е роман със сюжет). Някои дребни минусчета (пак за мен) – лекичък застой в динамиката към средата (може би оправдан); прекалено често използване на … (многоточие) като реплика на изумен герой, който не отговаря нищо в диалог; неправилно използване на местоименията ми/си (не съм сигурна); не се запознах достатъчно с Луиз (но може би точно толкова е нужно за нея, а всички останали „видях“ много добре – главния герой, майката, бащата, бабата, дядото, бащата на Луиз, Жерар, дори касиера в бензиностанцията); непростимо посочване на романа на Кундера като „Непоносимата лекота на битието“ и други коректорски пропуски.И все пак – толкова огромни и многобройни плюсове: чувствах се много добре по време на цялото четене (въпреки сериозните теми – пенсиониране, старост, любов, семейство, родителство, самота, професия) – нито напрежение, нито безразличие породи книгата в мен, а точно желаната ангажираност и ... умиротворение; новостта „вмъкване на малки споменчета на героите и на външни за романа личности“ ме радваше безкрайно – незаменими брънки от веригата на романа са; останах очарована от кадифения глас на младия герой и най-вече от възгледите му във връзка с преживяванията. Така наречените „случайности“, които в други книги подозирам като използвани за наместване на сюжета, сега ми се струваха естествени и им вярвах. Особено за такива, на които съм свидетел в живота (майката и бащата).Направо изсипвам любимите си откъси.„Най-красивите спомени в живота са онези, когато изобщо не ти пука какво ядеш.“„Омразата към другите винаги е била най-добрият начин да запълниш собствената си празнота.“„Исках да му кажа, че никой не е отговорен за родителите си.“„За да отпразнуваме новината, просто решихме да поскитаме из Париж. Без ресторант, без подарък, само дълга разходка край Сена.“„Винаги съм смятал, че родителите не могат да плачат. Давайки ни живот, те пресушават очите си. Стояхме така, без да разговаряме, което не променяше навиците ни. Но имаше някакво смущение. Смущение, че показваме скръбта си. Когато бях в добро настроение, мислех, че емоционалната сухота на баща ми е някаква форма на свян. Ето че този свян изчезна. Бяхме притеснени, че показваме мъката си. Ала в същото време, свикнали с постоянния мизансцен на живота си, искахме тя да се вижда. Плачем, за да покажем на другите, че плачем.“ (view spoiler)[ „Дълго стояхме така, без да говорим. Три поколения мъже. Помислих, че баща ми ще е следващият и че вероятно и той мисли същото. Като при окопна война, когато войникът пред вас, падайки, ви извежда на предна позиция. Бащата е този, който отбива смъртта и ни закриля. Когато вече го няма, ние сме беззащитни. Дълго съзерцавах дядо, но този в леглото не беше той. Бях обичал и познавал жив човек. Това тук беше восъчна маска, тяло без душа, гротесктно въплъщение на отлетелия живот.“„Странно е как драмите обединяват семействата. Не го виждах почти никога, нямахме какво да си кажем, но в този миг бяхме невероятно близки. Бяхме близки и това нямаше нищо общо със сходството във възгледите ни, нито дори със спомените ни; очевидно се дължеше на кръвна близост.“„Всъщност татко е можел да бъде който и да е, да прави каквото и да е, но той бе събудил у майка ми (по взривоподобен начин) това, което всеки носи у себе си: желанието да бъде обичан безумно.“ „Питаше се защо се чувства толкова зле. Никакъв симптом не беше предизвестил изпитанието, през което минаваше. Напротив, беше си представяла пенсионирането като някакво Елдорадо от удоволствия. През последните години постоянно мислеше за времето, когато напълно щеше да се отдаде на страстите си. Щеше да се разхожда, да чете, да пътува, да спи. Истинско щастие. Край на буйните тийнейджъри (в годините те ставаха все по-буйни); тя оплакваше учителите от новото хилядолетие; край на писмените работи, които трябваше да поправя в неделя вечер; край на агресивните родители на учениците.“(но този абзац завършва с думата „упадък“) „Сякаш старостта на баба беше заразила всички; сякаш чувството за вина, че са я оставили в старчески дом въпреки волята ѝ, унищожаваше лекотата на всеки опит за връщане назад. Всички вървяхме по улица, оградена със стени, която ставаше все по-тясна, това стесняване беше неизбежно. Вече не издържах. Често, когато изпитвах мигове на умора, моментни неразположения, мечтаех за човек, на когото да се осланям. За жена, която ще ми бъде убежище или просто съюзник. Сърцето ми беше като верига на велосипед, която се е откачила; омръзна ми да въртя педалите напразно; исках най-сетна да има полза от туптенето на сърцето ми. Очаквах всичко от обичта.“„И да, вече не пишех. Но веднъж завинаги трябваше да се сблъскам с истината: никога не бях писал. Имах други качества. Можех да се държа литературно, да изживявам литературно нещата, но думите постоянно ми се изплъзваха. Виждах как се носят около мен, но никога не бях успял да ги уловя, за да мога да опиша света.“„Майка ми никога не беше проявявала към мен толкова нежност, добронамереност. Чувствах огромно вълнение, сякаш ми казваше, че ме обича, след толкова години емоционална суша. Колко идиотско е да очакваш постоянно любов от родителите си; достатъчно е да ти подхвърлят кокалче и започваш да го гризеш радостно, въртейки опашка.“ „Години наред се бях чувствал сам; сега откривах, че трябва да сте двама, за да усетиш наистина самотата. Глезените ѝ се качиха във влака и той потегли. Стори ми се ужасен фактът, че перонът не помръдва. Перонът си стоеше в Париж, докато влакът летеше.“„А после отново се карахме. За разлика от {…} аз бях много чувствителен към кавгите. Не понасях истерията и крясъците. Понякога тя се ядосваше само за да се отпусне, докато аз трупах отрицателна енергия. Тя бързо забравяше причините за лошото си настроение, а аз предъвквах яда си в продължение на часове.“ (hide spoiler)]

  • Victoria Mars
    2019-02-09 03:58

    Lo amé de principio a fin. Quería subrayar todo, pero me quedé con las ganas de hacerlo. Es de esas historias que te abrazan y no te sueltan. Lees y no sabes para adónde va el relato. Hay muchas anécdotas anexas, sin embargo, no molestan. Es una historia familiar que bien podría haber empezado por su final.Maravilloso. Es lo primero que leo de Foenkinos y quiero más.

  • Melika Khoshnezhad
    2019-02-09 05:58

    پیش از هر چیز عاشق سبک یگانه‌ی این کتاب آرام و نرم شدم. فصل‌ها کوتاه بود و لابه‌لای داستان اصلی، فصل‌های کوتاه غالباً یک صفحه‌ای وجود داشتند با این عنوان: «خاطره‌ای از..» و جای اون سه نقطه عنوان فردی معروف مثل اسکات فیتز جرالد بود یا عنوان اسم یکی از کاراکترهای داستان مثل فروشنده‌ی مغازه‌ای بین راهی که فقط نقش خیلی خیلی کوچکی در داستان داشت و این باعث می‌شد خاطره‌ای از تمام کاراکترهای واقعی و غیرواقعی که در این داستان نامی ازشون برده می‌شد داشته باشیم. از اسم کتاب معلومه که نویسنده می‌خواد به جزئیاتی توجه کنه که به ظاهر بی‌اهمیتن ولی همونا باعث میشن که ما چیزها و آدم‌ها رو به خاطر داشته باشیم. کتاب همونطور که اول گفتم بسیار نرم و آرام بود و خوندنش در روزهای سرد، در حال نوشیدن چای خیلی می‌چسبید.

  • Gabriela Kozhuharova
    2019-01-27 00:06

    „Спомените“ и писателите, които няма да те изоставят: http://azcheta.com/spomenite-david-fo...Фоенкинос притежава няколко писателски суперсили. Първата е да сломява баналността и сладникавостта у иначе сърцераздирателни сюжети – за любов и смърт, за младост и старост, за срещи и раздели, които на теория трябва да те просълзят, а с неговия глас те разсмиват. Умее да разобличава по възможно най-елегантния начин житейски състояния и човешки проявления, които всички изпитват, но малцина успяват да изразят. И накрая, поднася историите си така, че да ти се прииска предварително да си уредиш следобедна среща с тях и в уречения ден да им се насладиш на един дъх.

  • Amandine
    2019-02-10 06:02

    La plupart des critiques que j’ai lues sur ce livre, à commencer par la quatrième de couverture ou les avis des libraires apposés sur les piles de livres, mettent l’accent sur la réflexion sur la vieillesse présente dans ce livre : c’est en effet une part assez importante du récit, mais c’est assez réducteur, selon moi. Il est vrai que j’ai moi aussi été très touchée et émue par la mort du grand-père du narrateur, puis (et surtout) par la souffrance de sa grand-mère placée en maison de retraite : lentement, bribe par bribe, elle perd sa liberté, son autonomie, et dépend de plus en plus de ses enfants qui, comme souvent dans ces cas-là, viennent de moins en moins la voir. Foenkinos présente cette situation avec une grande délicatesse et une certaine tendresse, mais toujours avec ces petites pointes d’humour surréaliste qui caractérise son écriture dans les livres que j’ai lu de lui (La délicatesse et Nos séparations). Si j’avais souvent le sourire lorsque je lisais ces derniers, la tonalité plus mélancolique et dramatique des Souvenirs m’a au contraire plongée dans une forme de tristesse que l’auteur savait entrecouper d’éclats de rire, par quelques réparties ou notes de bas de page inattendues, sans que cela ne tombe jamais dans le ridicule ou le forcé.Le thème de la vieillesse est également abordé à partir d’un second point de vue : la retraite récente des parents du narrateur. Ceux-ci la vivent de manière assez différente, mais tous deux mal. Ils sont perdus face à ce brusque changement de rythme, face à tout ce temps libre qui s’offre à eux, libérés des contraintes et des habitudes de la vie dite active. Les failles apparaissent alors et s’agrandissent, béantes, jusqu’à devenir insoutenables. J’ai été un peu moins touchée par cette partie du récit – les personnages m’apparaissant comme légèrement antipathiques –, mais c’est paradoxalement la question contenue dans celle-ci (comment vivre la retraite et la perte des repères qu’elle engendre ?) qui continue à résonner en moi après ma lecture.Néanmoins, comme je l’ai dit plus haut, aborder cette lecture à partir du seul thème de la vieillesse me semble réducteur : cette histoire, c’est aussi celle du narrateur qu’on voit grandir (et vieillir, d’une certaine manière, il est vrai), avec ses doutes, ses peurs et ses rêves. On le suit pas à pas, dans ses tentatives infructueuses d’écriture, ses rencontres, sa découverte de l’amour, son installation progressive dans une routine ni malheureuse ni vraiment heureuse, etc. C’est l’un des thèmes qui reviennent souvent, d’après moi, dans les romans de Foenkinos : ils forment comme une série d’éducations sentimentales, déployées en différentes scènes. Parmi celles-ci, mes préférées sont indéniablement celles des rencontres : elles semblent toujours surréalistes, romanesques, incroyables, et pourtant tellement possibles ! Il suffirait d’un peu de chance, d’un hasard heureux, accompagné d’un zeste d’audace et d’assurance, me dis-je à chaque fois en y rêvant, émerveillée… Les rencontres des Souvenirs n’ont pas dérogé à cette habitude et ont surpassé toutes mes attentes : celle du narrateur et de Louise est à présent ma préférée, par sa tonalité d’évidence et de simplicité, même si celle dans le métro a le charme incroyable du hasard, celui qu’on n’obtiendrait jamais en cherchant à le provoquer.Enfin, les souvenirs : ils sont présents tout au long du roman, un chapitre sur deux, comme sait si bien le faire Foenkinos, avec son art de l’impromptu et de l’inattendu. Chaque personnage, ayant un rôle actif ou simplement évoqué, reçoit en quelque sorte la parole dans ce court espace d’écriture. Ce sont comme des fragments de vies, des souffles légers et éphémères dans la bourrasque de l’intrigue du roman. Celui-ci constitue lui-même un souvenir, celui qui permet au narrateur d’écrire ce livre dont on vient de fermer la dernière page, avec l’envie de revenir à la première et de reprendre la ritournelle des souvenirs… http://minoualu.blogspot.com/2011/10/...

  • Mira Baldaranova
    2019-02-12 05:09

    Тъгата е винаги по-голямо вдъхновение от щастието. Щастието се крие в изживяването на мига, тъгата в преживяването на спомена за щастие, в ровенето из безценното ковчеже със скъпоценни мигове на човешкия живот. А старостта е времето, когато нямаш друго важно за правене освен да разглеждаш "пълните стаи на емоционалната си памет“.В този роман Фоенкинос е отворил семейната съкровищница от спомени - лични и родови, принадлежащи на известни и неизвестни личности, пресекли случайно или не житейския път на героя му. Оригинално и приятно е тяхното вмъкване в разказа. С тях Фоенкинос скицира бързо и наситено всяка личност и я запечатва като спомен за читателя.Книгата лесно печели читателя с желанието да споделиш последните мигове на най-близките си и да ги превърнеш в част от семейната съкровищница. В този роман на Фоенкинос се сблъскваме с познати теми - бягството на старци от старчески дом; пропастта в общуването между родители и деца, която ражда самотници; пак се заговаря за убийството на една муха. Всичко това сме го чели безброй пъти в много романи. Но Фоенкинос го пише по своя си начин – с нежност и носталгия, обичливо, с деликатна си усмивка. Щастието на децата някак комично се разминава с щастието на възрастните. Сякаш са две различни, необвързани понятия. Нещастните родители не могат да отгледат щастливи деца.„Толкова харесвах способността на децата да се предпазят от нещастие посредством въображението.“И когато пораснат, нещастието нахлува през всички пробойни на живота и ги прави самотни, изгубени без корените си. В този роман на Фоенкинос изреченията са кратки и премерени, напълно завършени. Някои са пленително оригинални, с чудесни метафори. „Спомените са място на пристигане, може би те са и единственото нещо, което ни принадлежи.“ Марчело МастрояниКнигата проследява живота на три поколения от една фамилия, бавно приглушавайки контраста между мълчаливостта на старостта и нетърпението на младостта със „спешната й нужда от щастие“. След тягостното меланхолично начало настроението в романа плавно се издига до любовно кресчендо, за да притихне в края в смирена позитивност. Семейната история повтаря особеностите в цикъла на поколенията от изминалия век: правото на щастие на 30-те (старците), правото на недоволство на 70-те (възрастните) и постоянната колебливост у съвременния човек (внуците). Старците мълчаливо отстояват правото си да бъдат щастливи, да съзерцават в залеза на живота си красотата на спомените, но са принудени да наблюдават упадъка на други старци в старческия дом. Следващото поколение, недоловило в безчувствеността си паметта на вещите, все бърза да се освободи от бремето на излишните спомени. Като чистачка в хотел от непрактичните, забравени вещи на заминали гости. Мълчанието бавно изолира старците от живота, но с него нараства потребността от присъствието на децата като мълчаливи пазачи на скръбта им. Самотата събужда и у двете страни желание за споделяне.Контраст е постигнат в емоциите на младостта и старостта. Баба, дядо, мама, баща ми срещу Луиз – единственото собствено име, появило се в романа сред главните герои. Лицето на баба е лишено до такава степен от емоции, че е заприличало на "съвършено гладко езеро". Лицето на Луиз говори само с поглед и кичурите коса падат край него като "последните светлинни отблясъци от фойерверки". То предвещава очакваното начало на любовта, зараждането на онова митологично ние, миговете около което трябва да бъдат непрекъснато изговаряни на глас и тълкувани, за да се превърнат в спомени. Ето го метафорично запечатан образът на влюбената двойка: „вървяхме, вървяхме и приличахме на фотография.“Още в: http://knizhka-s-mishka.eu/index.php/...

  • Victor Morosoff
    2019-01-20 05:22

    Je viens de finir le livre de Foenkinos et, sincèrement, je suis encore un peu confus, comme si je restais sur ma faim. Pourtant, ce n’est pas ça, mais plutôt un certain état de mélancolie lié aux pages de ce roman touchant. Parce que, ce dont je suis tout à fait sûr, c’est que « Les souvenirs » est un livre vraiment beau, sensible est bien écrit. Foenkinos revient sur les années de jeunesse (mais aussi sur ceux de vieillesse, bien entendu), sur l’espoir de l’adolescent et sur les rêves spécifiques aux moments où l’on croit que le monde vous appartient. Il décrit avec tendresse les instants passés en compagnie de ses grands-parents, ainsi que la découverte de l’amour (apparemment, au moins) réel. Sans que ce récit soit sombré dans le pessimisme, l’auteur montre le quotidien qui n’est pas toujours parfait, ayant besoin d’être constamment enjolivé et, à mon avis, c’est la description des événements simples, de la vie « comme il va », l’aspect où réside l’habileté des écrivains français. Même si j’ai aimé mieux le style de Yasmina Reza, j’ai senti la même odeur nostalgique, tantôt résignée, tantôt humoristique chez Foenkinos qui entoure, par exemple, « Heureux les heureux ». On peut se retrouver aisément dans de telles pages qui constituent un prolongement réaliste de la vie-même.Pourquoi, donc, « seulement » quatre étoiles ? Là, il faut avouer que j’ai eu de la peine quant à placer ce livre dans une catégorie. Bien que l’écrivain essaie de parler de tous les aspects de la vie sentimentale, j’ai perçu une rupture assez brutale entre le passé (les grands-parents, l’enfance et puis l’adolescence) et le présent qui, heureusement, semble loin d’être tout rose. L’écriture devient ainsi un peu lourde et – je risquerais – parfois ennuyante ou répétitive, puisque Foenkinos se concentre (intentionnellement) davantage sur le côté concret, au détriment de la « poésie ». Pourtant, cela ne prouve que la vie est constituée de cycles traversés plus ou moins facilement. Et, évidemment, personne n’y échappe. 4,4/5

  • Carolina Arriaga
    2019-01-26 08:20

    Encuentro que la literatura de Foenkinos está rodeada de una dulzura que siempre me conmueve. Me pasó con La Delicadeza, con En cas de bonheur y con éste... un relato tierno, sincero, con toques originales y que retrata la vida con realismo y el toque mágico de esa dulzura tan característica.

  • Rebecka
    2019-02-18 08:05

    This seemed so good at first, when it dealt primarily with old people and loneliness. I thought that would be the theme of the book, and it worked really, really well. But then the story moved on to other themes, and I pretty much lost interest. Perhaps the biggest flaw of this book is how present the narrator is as author. He keeps mentioning his attempts at writing, how he struggles with it, and his techniques - which he then uses in the narrative. I automatically started judging him more harshly, like a failed author, or a mediocre one. I found myself getting annoyed at the symmetries he uses: his meeting women and the relationship thing with him vs. his parents. And these "memories" of people that could have been interesting if I hadn't been thinking that I know it's all made up because he just said so. His love-life in particular was NOT something I had any interest in reading about, and many of the dialogues felt so... made-up. Most of the scenes, really. The footnotes where not a particularly good idea either, all of them were superfluous and just drew even more attention to the fact that here: author = narrator.I'm surprised at how much I did actually enjoy reading this considering how bad I now find it.

  • Franck Emsallem
    2019-02-05 06:09

    Lorsque j'ai découvert que David Foenkinos avait sorti un nouveau roman, je me suis empressé de me le procurer, tant j'avais aimé "la Délicatesse". A nouveau, il nous livre un petit bijou de sensibilité qui aborde un sujet a priori difficile, la vieillesse. Au travers du portrait de ses grands-parents, il explique la lente déchéance qui nous attend, sans pour autant être larmoyant ni accusateur. Mais c'est surtout l'occasion d'évoquer les souvenirs qui construisent chacun d'entre nous. En voyant ces êtres aimés le quitter tout doucement, il se construit à son tour en tant qu'être singulier. Il découvre l'amour, la paternité et comprend que ce sont précisément ces souvenirs avec ses parents et ses grands-parents qui deviennent le terreau de l'adulte raisonné et raisonnable qu'il devient. Loin d'être noir, ce livre porte en lui une certaine lueur d'espoir qui fera réfléchir les plus pessimistes.

  • Sandra de koning-vd pol
    2019-01-29 05:04

    Ongrijpbaar, herkenbaar zomaar daar...geraakt.

  • Irena
    2019-02-13 07:25

    По френски лек и чувсвен разказ за един младеж, който иска да пише, но не защото е модерно, а защото има какво да каже. Всеки, който така съсредоточено наблюдава живота, има какво да каже.Давид Фоенкинос разказва историята на самотата си в семейството, защото мисли, че то е отчуждено, но в крайна сметка, когато стига до създаване на собствено семейство, започва да разбира родителите си. Като млад е по-привързан към отгледалите го баба и дядо и той съпровожда и двамата в сетния им път. Фино и болезнено разчепква темата за смъртта, която не е внезапна, а постепенно завзема все по-широки области от живота на пътника. Физическия упадък на дядото зевзек го отчайва и той разбира, че дядо му вече не иска да бъде обичан, а да бъде забравен и да не му се напомня колко жалък се чувства в своята финална безпомощност. Бабата успява предусещайки края си да довърши един недовършен епизод от детството си -"Животът е упорството да довършиш един спомен"... Благодарение на баба си, героят среща голямата си любов, странната и обсебена от живота учителка Луиз. Разминаването с родителите е по правилата, но е предадено трагикомично.Текстът е пълен с афористични обобщения, а вплитането на чужди спомени в собствените, отделени специално като "Спомена на ....", придава някаква кинематографичност на разказа. Поне аз си го представях като френски филм в добрите традиции на "Един мъж и една жена", "Брачен живот"...

  • Ana Luisa
    2019-02-02 03:02

    http://viv-omundoencantadodoslivros.b...Muitos são aqueles que vivem das lembranças, de momentos que, de uma maneira ou de outra, os marcou e moldou a sua personalidade. Somos, na verdade, aquilo que vivemos!Este foi um livro que me surpreendeu bastante, pois estava à espera de uma história um pouco diferente. Pensei que ia encontrar a viagem intensa de um neto que procura a sua avó, mas a viagem realizada acabou por ser feita através de recordações das várias personagens que vão aparecendo no livro, mesmo não sendo estas grandes intervenientes, nem tenham um papel de grande impacto na história. O livro aborda vários temas, sendo um deles um tema muito importante e que muitas vezes acabamos por descurar, a velhice. Quantos de nós não tem um avô ou uma avó alojados num lar e que por uma razão ou outra apenas os visitamos uma vez por ano? A vida é madrasta e é nestas pequenas coisas que verificamos que vivemos para o dia-a-dia e que muitas vezes deixamos de lado aquilo que realmente importa. Infelizmente, nem sempre podemos fazer aquilo que realmente desejamos e isso inclui cuidar daqueles que nos deram a vida. O autor pega nesse assunto com algum cuidado e dá-nos uma grande lição, ao mesmo tempo que demonstra também o lado amargo e por vezes triste daqueles que têm de deixar os seus pais ou avós num lar. E, por último, a fuga! Esta, apesar de estar por mim enumerada em último lugar, creio ser o principal tema do livro. Os diversos tipos de fuga têm em nós reacções diferentes, tanto podemos fugir de alguém, como podemos fugir de determinado lugar, mas quando fugimos de nós mesmos tudo se torna demasiado complicado.Este livro é, por tudo isto, uma fonte de sentimentos que vão transbordando ao longo das suas páginas. Apesar de toda a simplicidade com que é escrito, considero que esta seja uma leitura que deve ser feita de forma cuidada, de maneira a que o leitor possa ter oportunidade de meditar um pouco acerca do que vai acontecendo na história. A não perder!

  • Jacqueline Wagenstein
    2019-01-23 03:04

    Когато речникът е безмълвен, а щастието се е превърнало в недостъпен остров, заклещен в миналото; когато искаш да твориш, а сурови функционери ти забраняват да дишаш; когато собственият ти глас е гъст и плътен като вода, в която се излива кръв; когато най-близките ти си отидат от света, изтръгвайки сърцето ти от празнотата... Остават спомените. Спомените като единствено мерило на живота, който има значение.Давид Фоенкинос изненадва с умението си да сменя регистъра на емоциите така, както се сменят годините. Естествено и неизбежно. Всяка негова книга носи свой собствен уникален заряд, същевременно всички са свързани. От сянката на автора, който не крие, че слуша - слуша репликите на героите си, техните шантави мисли, и току излезе на светло с неочакван цитат, с дяволита усмивка или ведро философско прозрение.„Спомените" излиза няколко години след „Деликатност", но изпраща същото послание: смъртта ни задължава да обичаме. Главният герой осъзнава колко често се е озовавал зад думите, които е искал да изрече. Давид Фоенкинос ни предлага вълнуващо размишление за старостта, привързаността и отношението към възрастните, за съпружеската любов и вината, която разяжда живота ни, за алхимията на творчеството и налудничавото усещане за сигурност.Една привидно обикновена, а всъщност универсална история, пропита с копнеж, болка и топлота. Създадена от перото на човек със забележителна чувствителност.

  • Patty
    2019-01-28 06:24

    Having read La Délicatesse I wasn't sure if I should expect a predictable love story or something different. Don't get me wrong, I liked his previous book, but it felt very cliche. Les souvenirs was a wonderful read. The story moved at a nice pace, and I love the way Foenkinos integrated different memories into the book. Not only does it express nostalgia from every page, but it touches on the topics of living and becoming old. It wasn't quite what I expected, and the back cover does a good job of being extremely vague, which is a good thing...for me. If you like relishing in the past, in this case the protagonist's past, then this book is for you. I don't often feel a sense of nostalgia from many books, but this one does a good job of doing that. I feel like I've had a long conversation with a friend I hadn't seen in years, and we're catching up on our lives. There are many lessons to be learned from this book, and I applaud David Foenkinos for this written work. I highly recommend it.

  • Floriane
    2019-02-15 07:15

    Le meilleur livre que j'ai lu. Peut être est il juste tombé entre mes mains au bon moment. Sans m'arrêter avant d'avoir lu le dernier mot, "les souvenirs" m'a transporté vers toutes les émotions possibles: du rire, de l'émotion,de la réflexion, de la tristesse (quelques larmes à l’œil. Non, bon ok, carrément un flot de sanglots). On referme ce livre avec nostalgie parce qu'on s'était attachée et reconnue dans ces personnages. Et après être passée par toutes ces émotions, on ressent une extraordinaire pulsion de vie.

  • Rita Khoury
    2019-02-01 00:27

    كثيف، حزين، مضحك وفي لحظات ممل.. هذا الملل الذي لا تغريك مفارقته. فكرة الذكريات تصنع رواية.. فكرة: الكاتب لا يذهب في اتجاه الرواية.. الرواية عندما تكون مستعدة تأتي إليه! وهذه ليست أفضل روايات فوكينوس

  • Doroti
    2019-02-03 00:07

    Чудна мила книжка за нещата от живпта и живота от неща, за простичките неща, които ни усмихват и натъжават, за хода на живота - поднесена с прекрасни думи...'Не мислех за нищо друго. Щастието затваряше часовете ми в някакъв тоталитаризъм на настоящето.'

  • Moujan Taghavi
    2019-02-16 05:16

    خیلی کتاب خوبی نبود، شاید اصلا خیلی هم نیاز نباشه، خوب نبود. کیفی که از کتاب خوندن باید دست بده به ادم با این کتاب به من دست نداد!!!!

  • Lamélie
    2019-01-31 00:10

    J'ai trouvé ça insupportable à lire et n'ai pas eu le courage de terminer. Style alambiqué, prétentieux même.

  • Aurélie
    2019-01-27 23:58

    Après La Délicatesse que j'avais beaucoup aimé, David Foenkinos réussit un très joli livre autour de la vieillesse. Délicat et drôle comme il sait bien le faire.

  • Arash Ashrafzadeh
    2019-02-07 06:24

    واقعا تمام مدتی که میخوندمش حظ کردم متنش اصلا کسل کننده نبود برای منترجمش بنظرم خیلی خوب بودخود داستان خیلی جذاب بود و بعضی جاهاش یه سری چیزای مشابه می دیدم بین زندگی خودم و اتفاقای داستان که خیلی لذت بخش بوداتفاقای ناگهانی و غیر منتظره خیلی ظریف و به موقع وارد داستان میشدن و پیشنهاد میکنم شخصیت اصلی داستان بیشتر به زندگیش اهمیت بده !گذشته از اینها فک می کنم از ادبیات فرانسوی خیلی خوشم میاد و مدل داستان هاش به ذهنم بیشتر کیف میدهکلا هم نشر هیرمند رو نسبت به بقیه ترجیح میدم چون اکثر کتاباشون خوب به نظر میان و روون هستن و پیچیدگی غیر جذاب ندارن

  • Mehdi
    2019-01-27 02:10

    La sensation que j'avais ressentie en listant ce livre me rappelait tellement celle que j'éprouvais en me promenant dans le Louvre ou Orsay: de la jubilation mélancolique. (mélancolie de ne pas avoir côtoyé ce monsieur)Je suis charmé, c'est un livre léger et quasi-philosophique. On aurait voulu connaitre David, le voir au cimetière, à Etretat, devant le théâtre..Je suis conquis, merci à l'auteur d'avoir partagé avec nous le temps de ces quelques pages ses souvenirs.A lire absolument !

  • AladyinDownton
    2019-01-25 05:28

    C'est sans doute la première fois qu'un livre me touche aussi personnellement. Ce livre est compliqué à lire dans le sens où il décrit (pour ma part) chaque sentiment de manière si réelle que l'on a l'impression qu'il lit dans nos pensées... Foenkinos explore la complexité des relations familiales, la difficulté de dire je t'aime aux personnes qui nous sont chères et le rapport compliqué que nous avons au temps qui passe. Bref, ce livre est une pure merveille !

  • Khadija
    2019-01-26 00:16

    le style de DAVID FOENIKION est toujours original , j ai trouvée ce piment qu'on trouve d'hab en lisant ses œuvres . les souvenirs comme la délicatesse ma fait vivre l'esperience de comaper la vie humaine entre le passe et le présent mais aussi l'autocritique .un vrai délice , et surtout un bon roman pour l'été

  • Liisi Rist
    2019-01-28 02:25

    -Esimesed korrad ületavad teisi mälestusi-Kurnavalt hullumeelne igapäevaelu nõuab kangelaslikkust-Elu on liiga lühike, et endale keskpärasust lubada-Armastust ei väljendata sõnumites-Minevik suudab toita vaid kümmet vestlusminutit-Kui tahad leida, siis ei tohi otsida-Head ideed sünnivad öösel kui halvad ideed magavad-Paigad ongi mälestused

  • Faustine Vd
    2019-01-20 08:27

    Tendre, maladroit et touchant, ce roman nous emmène sur le terrain de nos propres souvenirs et nos relations avec le passé, le présent et les moments futurs, eux-mêmes souvenirs en devenir.

  • Elisa Battikh
    2019-01-31 07:28

    Esperando una maravilla como La delicadeza me topé con esta historia insulsa y de final desaborido.

  • Nazanin Sepehry Rad
    2019-01-31 08:25

    سرشار از احساسات انسانی. بدون زیاد و کم. نثر و ترجمه بسیار قوی که اتفاقات به زیبایی به هم دوخته میشه. سعی نمیکنه اغراق کنه و همه چیز در عین سادگی اتفاق میفته. زنجیره‌ای از اتفاقات بسیار پیش‌پا افتاده زندگی که به زیبایی توصیف میشن.